30 години смърт по пътищата на България, всяка изгубена детска усмивка тежи върху раменете на едно престъпно мълчащо общество
Вече 30 години българските пътища са арена на абсурдна и потресаваща касапница.
Не война с оръжия, а с асфалт. С компромисен асфалт, който се напуква още преди да е изсъхнал. С ръждясали мантинели, поставени колкото да се отчетат. С маркировки, които изчезват с първия дъжд. С пътни знаци, сложени на сляпо, и с кръстовища, проектирани сякаш от слепец. С шофьорски книжки, купени в тъмното, раздавани като талончета за отстъпка.
Война, в която няма герои – има само жертви.
И докато институциите се надвикват с „не било тяхна отговорност“, ние броим трупове.
И всяка от тези жертви има име. Име, което никой не изрича. Име, което не влиза в статистиката. Но ето че статистиката отново се увеличи. Сияна. Дванайсетгодишно момиче. Убито. Не „починало“. Не „пострадало“.
Убито. От път, който не прощава.
Не е съдба. Не е инцидент. Това е ПРЕСТЪПЛЕНИЕ.
Колко пъти още ще чуваме едно и също обяснение: „Трагичен инцидент на пътя…“, „Нелепа случайност…“
НЕ! Това не са инциденти. Това са предумишлени убийства, извършвани с бюрократична хладнокръвност и с подкуп в джоба.
Всяко дете, загинало на пътя, е пряка жертва на корупцията.
На крадени пари от ремонти.
На „усвоени“ милиони за табели, които никога не са поставени.
На чиновници, които подписват без да проверяват.
На политици, които режат ленти на пътища, които след месец ще се срутят.
На съдии и прокурори, които пускат убийци с коли „под гаранция“.
На полицаи, които прикриват „свои хора“.
И на нас. Да, и на нас. Обществото. Защото ги търпим.
Умират млади хора. Умират деца. Умира БЪДЕЩЕТО.
Ние не погребваме само телата на децата си. С тях погребваме мечтите си. Погребваме бъдещето. Погребваме и последните останки от вяра.
Погребваме възможността тази страна да стане нормално място за живеене.
Как да живеем, когато децата ни умират по пътя към училище?
Как да вярваме, когато всяка катастрофа е логичен резултат от корупционна верига, която започва в Министерски съвет и стига до най-малкото общинско бюро?
Всяка изгубена детска усмивка е обвинение. И никой не е невинен.
Да, виновни са политиците – ВСИЧКИ, без изключение, от последните 30 години.
Няма значение дали са леви или десни, червени, сини или „независими“ – всички те носят вина. Всеки, който е бил във властта и е позволил или прикрил схемите с пътища, подкупи, строителни далавери – е съучастник в убийство.
Но най-големият грях пада върху нас – обществото.
Защото ги търпим. Защото се смеем цинично, но не излизаме на улицата.
Защото ругаем в интернет, но гласуваме за същите.
Защото чакаме „някой друг“ да се вдигне.
Всеки, който е взел рушвет и е оставил смърт след себе си, е УБИЕЦ.
Да го кажем ясно:
- Чиновникът, който е подписал път без проверка – е убиец;
- Политикът, който е пренасочил средства от пътна безопасност към „усвояване“ – е убиец;
- Съдията, пуснал поредния пиян шофьор с условна присъда – е убиец;
- Инспекторът, който си е затворил очите срещу плик с пари – е убиец.
И не, това не са просто силни думи. Това е реалността, в която живеем.
Реалност, в която убийството се маскира като „инцидент“, а виновните продължават да крадат и да режат ленти пред камерите.
Време е да кажем: ДОСТАТЪЧНО!
Трябва ли да превърнем всяко пътуване в детски погребение, за да прогледнем, че това не са просто „случайни“ катастрофи, а позорно национално предателство?
Ние, българите, имаме дълг.
Имаме дълг към Сияна – дванайсетгодишното момиче, убито не от камион, а от бездействието на държавата.
Към всяко дете, загинало не заради „фатален инцидент“, а заради катастрофалната алчност, безнаказаност и институционално безразличие.
Към всяка майка, останала без рожба.
Към всяко семейство, разпиляно по асфалта – не от съдбата, а от политическо нехайство, корупционни схеми.
Време е за бунт. За граждански гняв. За пробуждане.
Време е да осъзнаем, че тези хора – политиците, управниците, администраторите – не са ни началници. Те са ни слуги.
И ако не служат, трябва да си ходят.
А ако са крали и убивали чрез бездействие – да влизат в затвора.
Бъдещето не умира в катастрофа. То се убива от мълчание.
Спрете да се примирявате.
Спрете да мълчите.
Спрете да мислите, че „това е България, така е било, така ще бъде“.
Не, не е така.
Или се вдигаме и променяме нещата, или продължаваме да погребваме децата си.
Изборът е наш. Но отговорността – също.
Защото следващото дете може да бъде твоето.
