Президентският вот, Радев, Борисов и битката за модела на управление
България отново е на кръстопът. Политическата нестабилност, извънредните избори и разпадът на доверието в институциите връщат обществото към познатия въпрос: демокрация или „силна ръка“? В тази среда опитът на демократичната общност да излъчи общ кандидат за президент засега се отлага. Но залогът остава огромен – моделът, по който ще бъде управлявана държавата.
Отлагането не е отказ
Формално задачата не е изоставена. Но фактът, че не може да се постигне съгласие в момент на криза, говори сам по себе си. Предсрочните парламентарни избори изместиха фокуса – първо трябва да се „поправи“ парламентът, после президентството. Това обаче крие риск: когато не действаш навреме, някой друг запълва вакуума.
Румен Радев вече не е просто президент. С решението си да напусне поста и да се впусне в партийна политика, той премина от ролята на балансьор към тази на активен участник в битката за власт. Това го прави по-видим – но и по-уязвим.
Радев се появи на сцената като „спасител“ в момент на масови протести срещу статуквото. Днес обаче част от очакванията към него се разминават с евроатлантическата посока, която мнозинството българи заявяват като цел. Моделът на управление чрез персонална воля и символен авторитет може бързо да прерасне в култ към личността – нещо, което демокрацията трудно понася.
Фактът, че и Бойко Борисов отново започна да дава интервюта, не е случаен. Години наред той предпочиташе брифингите – контролирана среда, без реални критични въпроси. Сега тонът се променя. Очевидно започва подготовка за нов голям сблъсък – не просто за власт, а за посоката на държавата.
Изборът на медии и събеседници също говори. Интервюта пред евроскептични гласове не са грешка – те са сигнал. Борисов вече не играе само центристки. Той тества терена на „суверенизма“ – къде свършва прагматизмът и започва Орбановият модел.
Поведението на Доналд Тръмп – и като стил, и като послание – влияе далеч отвъд САЩ. То нормализира агресивния лидерски модел, в който институциите отстъпват пред личността. В страни като България, където демократичната култура е крехка, това е особено опасно. Защото създава усещането, че „така се прави политика днес“.
Демокрацията не умира с преврат. Тя умира бавно – чрез умора, разочарование и приемане на „по-малкото зло“. Днес българското общество отново трябва да реши:
➡️ Иска ли предвидима, институционална държава
или
➡️ Иска лидер, който „решава всичко“?
Отговорът няма да дойде от партиите. Той ще дойде от избирателите.
