Най-високият пловдивски хълм (283 м) е известен с много имена. Според гръцкия историк Цукалас, първоначалното название било Хълм на нимфите. Други автори смятат, че най-старото име било Кендрисос. Споменават се още наименования като: Чигдемтепе (Минзухаров хълм), Джунтентепе (Шафранов хълм), а Евлия Челеби го нарича Tschaly tepe (Звънчев хълм). В немските карти е означен като Tschieten tepe (1863) и Šeitan tepe (1878), което ще рече Дяволски хълм. От ХІХ в. се наложило названието Джендемтепе, което означава затънтено място, чак в ада. Сегашното официално име Младежки хълм е от 1950 г. Повод са младежките бригади, които след 1948 г. изграждат панорамния път до върха.
Запазено е негово изображение отпреди повече от 1800 години. То е върху монета на император Каракала (211-217). Виждат се дървета, храм на Аполон и друга по-малка сграда, за която се предполага, че е съкровищница, т.е. в нея се пазели даровете за храма. Запазените надписи свидетелстват, че Джендемтепе е едно от значимите култови средища на античния свят.
Говорело се, че там се намират вратите на ада. Нощно време от недрата на хълма се разнасяло мощно бучене. По време на земетресението през 1928 г. цялото тепе се тресяло, а от дълбокото се чувал страховит трясък. Старо предание разказва за дъщерята на местен турски управител, която се влюбила в командира на еничарите. Тъкмо тогава султанът наредил навсякъде из империята да унищожат еничарите. Двамата млади се скрили в един сарай, който се намирал край тепето. Тук влюбените били застигнати от смъртта, а сараят бил разрушен.
Проучването на тайнственото тепе започнало едва през 1900 г. Тогава на самия му връх се виждали основите на древна сграда. Оказало се, че това е значителен по размери храм. На мраморните отломки личали изображения на Артемида (богиня на лова), на нимфите и бога Аполон. От намерения гръцки надпис се виждало, че храмът е посветен на Аполон Кендрисийски. Гръцкият историк Апостолидис предполага, че там е имало мраморна фигура на Аполон, бог на светлината. Впоследствие на същото място била изградена християнска базилика. Тя вероятно е била посветена на Св. Илия, тъй като християнството обикновено свързва този светец с древния бог Аполон, твърди Апостолидис. Говори се също за храм на нимфите, който се намирал непосредствено под тепето по посока на Държавна болница. Наoколо в античността били издигнати вилите на заможни пловдивчани. През ХІХ в. земеделците често се оплаквали, че не могат да орат нивите си, тъй като плуговете непрекъснато закачали големи мраморни плочи, колони и развалини от сгради.
Допреди петдесетина години цялата местност била известна с името Сарай кър. То идва от големия султански дворец (сарай). Документите уточняват, че за него се грижело населението на някогашното село Коматево. Това означава, че сараят не е бил далеч от това селище. Ясно е също, че този сарай е бил край реката, която тръгва от горите при изчезналото село Тъмраш, минава през днешните селища Храбрино и Първенец, а после заобикаля кварталите Коматево и Прослав. Някогашният Сарай кър обхващал едно голямо пространство. Започвал някъде от Братската могила до река Първенецка и от Младежкия хълм до неуточнена граница между Коматево и Прослав. Навремето тук имало много могили. Част от тях са разкопани през 30-те години на миналия век.
Към 1878 г. от старите дървета по тепето оцелели само няколко. Единствено при сегашното кръстовище на Пещерско шосе и бул. „Априлов” била запазена част от гората. Но и тя изчезнала някъде към началото на миналия век. Хълмът станал царство на змиите. Чешкият журнавист Йожеф Тоужимски разказва, че скалите били пълни със соколи и ястреби, а нощем тези крилати разбойници били заменяни от совите, които гнездели по върха на тепето.
Забравен и изоставен, хълмът живеел по свои правила. Пловдивската община се сетилa за него едва през 1906 г., когато Българското керамично акционерно дружество “Изида” поискало да направи фабрика за павета в Пловдив. Офертата била примамлива – дружеството обещавало работни места, доходи за града, павета за настилане на улиците. Общинарите приели предложението с възторг. Едва след това се разбрало, че софиянци са измамили пловдивските управници. Скалите на тепето били изгризвани буквално за жълти стотинки.
Кариерите на дружество “Изида” непрекъснато се разширявали, работниците започвали да се качват все по-нависоко. Пловдивчани се стреснали. Започнала истинска битка за спасяването на хълма, която продължила повече от 20 години. Едва през 1932 г. кариерите на дружество “Изида” били затворени. Веднага след това кметът Божидар Здравков започнал да гради водопровод за напояване на тепето. На самия връх в скалите бил издълбан голям басейн за съхраняване на живителната течност. През февруари 1933 г. започнало залесяването – засадени били 80 000 дръвчета. Поливали фиданките през нощта, тъй като денем скалите се напичали и горещината била нетърпима. В мрака по стръмнините на Джендемтепе трепкали призрачни светлини – това били фенерите на работниците, които се грижели за бъдещата гора.
Няколко години по-късно немският професор Янсен, който изготвял генерален градоустройствен план на Пловдив, наредил да спре залесяването на Джендемтепе и да се затрупа водохранилището на върха. През 1943 г. водопроводната мрежа за поливането на тепето била демонтирана и преместена на друго място. Идеите за преустройството на Джендемтепе останали за по-добри дни.
Източник: lostinplovdiv.com
