На вчерашната сесия на Общинския съвет Пловдив отново стана ясно – на местната власт не ѝ пука за града. Единици съветници се борят за пловдивчани, а мнозинството брани лични и икономически интереси.
Пловдив – градът с хилядолетна история, с културно наследство, което няма аналог на Балканите, с душа, изкована от времето и традициите – днес агонизира. Не от природно бедствие, не от война, а от безмилостната алчност на „тарикати“ и управленска посредственост. Пловдив умира, задушен от бетон, превръщан в гето от хора, които виждат в него единствено хапка за лична печалба.
Драги ми пловдивчани, зад маските на уж „бизнес сдружения“, „градски визии“, „инвестиционни проекти“ се крият едни и същи играчи – жадни за пари и власт. Хора, за които всичко се свежда до квадратен метър за продан. Под благовидни предлози, с благословията на поредната власт, се изграждат кооперации, блокове, цели комплекси с хиляди апартаменти – „кутийки“, натъпкани една до друга. Без зелени площи, без улици, без паркоместа, без мисъл.
Всичко това – на гърба на пловдивчани.
От управлението на Иван Тотев (ГЕРБ, 2011–2019), през Здравко Димитров (ГЕРБ, 2019–2023), до настоящия кмет Костадин Димитров (ГЕРБ), нито един кмет не прояви политическа воля да спре това безумие. Напротив – бетона се лее, а градът се дави. На мястото на детски площадки изникват блокове, а вместо културна визия – имаме строителен хаос. Управниците се държат като комисионери, а не като кметове. Като временни наематели, а не като стопани.
А Общинският съвет? Там нещата са дори по-тъжни. През годините съветът се е превърнал в клуб на икономическите интереси. Бизнесът и политиката се преплитат в една гнила хватка, в която общественото благо е просто неудобна подробност. Малцина съветници са дръзвали да застанат срещу машината – останалите, като мълчаливи съучастници, гледат на града като на златна кокошка, а не като на общ дом.
Пловдив днес не расте – той се изкривява. Не се развива – а се разпада. Историческият облик се губи, а на негово място се настанява грозота, претъпканост и урбанистичен хаос. Градът се превръща в катун, в безформен и бездушен лабиринт от бетон, стомана и автомобилен ад.
Но този град заслужава друго. Пловдив не е просто поредното място за печалбарство. Това е град с душа, с история, с мисия. Ако днес не се вдигнем да го спасим, утре няма да има какво да се спасява.
Време е не само за политическа промяна, а за културна и морална такава. Време е да изметем тарикатите и некадърниците, които мислят, че властта и парите са над всичко. Пловдив има нужда от лидери, не от комисионери. От визионери, не от брокери. От хора с гръбнак, не с джобове.
Градът умира. Но може да бъде спасен. Само ако го поискаме. Само ако повярваме, че пловдивската душа не може да бъде залята с бетон.
