На 14 юни 1923 г. България губи един от най-противоречивите си, но и най-решителни държавници – министър-председателя Александър Стамболийски. След няколко дни на нечовешки мъки, той умира по особено жесток начин, останал в историята като едно от най-зверските политически убийства в страната ни.
Падането на Стамболийски от власт не идва неочаквано. Управлението му се опира най-вече на подкрепата на селското население, но се оказва изолирано от градската интелигенция, армията и повечето политически партии. Ситуацията достига точка на кипене на 9 юни 1923 г., когато военен преврат слага край на неговото правителство.
Само няколко дни по-късно, законният премиер е заловен и отведен в родната си къща край село Славовица. Заедно с брат си Васил попада в ръцете на превратаджиите. Последвалото не може да бъде описано с друго, освен като политическо мъчение: тялото на Александър Стамболийски е осакатено с ножове, прободено на десетки места. Смъртта настъпва на 14 юни, след безмилостни изтезания. След това главата му е отрязана – акт на варварство, който бележи една от най-мрачните страници в българската история.
С убийството на Стамболийски насилието отново се легитимира като инструмент на политиката. Този акт не просто слага край на живота на един премиер – той поставя началото на нов цикъл на репресии, отмъщения и разпад на политическата рационалност в България.
Историците отбелязват, че Александър Стамболийски е третият министър-председател на Третото българско царство, станал жертва на политическо убийство. Първият е Стефан Стамболов – убит на 15 юли 1895 г. в центъра на София. Десетилетие по-късно, през 1907 г., следва Димитър Петков – застрелян на бул. „Цар Освободител“. Погребан е до Стамболов. И двамата му сина, Петко и Никола Петков – също видни земеделски дейци – споделят трагичната му съдба и загиват по политически причини.
Убийството на Стамболийски не е просто исторически факт – то е предупреждение. Когато политическите противоречия не намират отдушник в диалог и закон, те неизбежно се израждат в насилие. И тогава загива не само човекът, а и самата идея за демократичен ред.
