Новината, че Полша въвежда граничен контрол с Германия и Литва, не изненада мнозина. Полските власти обясняват мерките като част от защитата срещу незаконната миграция, която определят като хибриден инструмент на Беларус и Русия. Към момента контролът е въведен за 30-дневен срок, с възможност за удължаване.
Това означава, че по 104-километровата граница на Полша с Литва ще се извършват проверки на 13 места, а по 467-километровата граница с Германия – на 52 пропускателни пункта.
Въпреки че страните от Шенгенското пространство могат да въвеждат граничен контрол само при изключителни обстоятелства, подобни практики зачестяват. Полша се присъединява към вече 11 от общо 29 държави членки на Шенген (Германия, Франция, Нидерландия, Австрия, Италия, Словения, Дания, Швеция, Норвегия, Испания и Словакия, а от лятото се очаква и Белгия), които вече прилагат подобен контрол. Това показва, че не става въпрос за изолирани случаи.
Временният контрол, който може да бъде въведен за срок от шест месеца до две години при изключителни случаи – например заплаха за обществения ред, вътрешната сигурност или висок миграционен натиск – често бива удължаван без особени последствия. Ярък пример е ситуацията между Дания и Германия, където въведеният от Дания граничен контрол е в сила вече осем години.
Фактът, че все повече държави напомнят на гражданите винаги да носят валидна лична карта или паспорт, да следят националните гранични сайтове на ЕС преди пътуване и да предвиждат допълнително време по границите, е ясен сигнал: безвизовото движение е под сериозна заплаза. Успокоението, че става въпрос за „временни проверки“, предвид спорната им краткосрочност, е по-скоро червена лампа.
Това предизвиква логично недоволство сред гражданите и подкопава доверието в Шенгенското пространство. Свободното движение е силно затруднено от тези мерки, а евентуалното им превръщане в норма сериозно ще подрони основите на свободната зона. Първоначалната идея за безпрепятствено движение изглежда е останала в миналото, а днес все по-често говорим за контрол и напрежение между отделните страни.
Критиците на правителствата, въвели временния контрол, смятат, че тази практика зачестява и миграцията се използва като вътрешнополитически инструмент за ограничаване на свободното придвижване. Но е факт и че миграцията е постоянна величина, а проблемите, предизвикани от нея, са непреодолима пречка пред редица правителства. Един омагьосан кръг.
В този геополитически контекст, Източна Европа и по-конкретно Балканите, макар и отдавна извървели своя трънлив и излишно дълъг път към така желаната свободна зона, са повторно дискриминирани с връщането на граничните проверки, практикувано от редица „стари“ членки на ЕС.
Продължава да съществува и наложеният през годините стереотип, че страни като Румъния и България са ненадеждни и се нуждаят от допълнителен контрол. Това доведе и до допълнителни условия при влизането им в уж пълноправния Шенген – например, засилено присъствие на служители от Европейската агенция за гранична и брегова охрана „Фронтекс“ на българо-турската граница.
В действителност, Шенгенската зона, дълги години символ на свободата, днес е по-скоро инструмент за селекция. Двете скорости са очевидни: държавите от Западна Европа възстановяват вътрешни граници под предлог за застрашена национална сигурност, докато източноевропейските страни са постоянно в очакване.
Реалната невъзможност на Европейската комисия да забрани съществуващия граничен контрол, както и опцията ѝ единствено да издава становища относно целесъобразността му, увеличава опасността Шенген да се превърне в политическа конструкция, подвластна на интересите на по-силните държави. Това изправя пред сериозно предизвикателство оцеляването на свободната зона, което неминуемо ще доведе до крайно негативни икономически ефекти върху туризма и търговията.
