Преди няколко месеца заплатите в сектора „Сигурност“ бяха увеличени с над 50%. За професионалните военни това бе дълго чакана и напълно обоснована стъпка. Но когато повишението обхвана и всички останали структури в МВР – независимо от естеството и риска на тяхната работа – голяма част от обществото възприе решението като несправедливо.
България разполага с над 60 000 служители в системата на вътрешните работи, но реален, висок професионален риск носят само част от тях. Останалите се възползват от редица привилегии – ранно пенсиониране на възраст около 45 години, категория „труд първа“, а често и възможност да продължат работа след пенсиониране, получавайки едновременно високи заплати и пенсии. За ефективността на системата разговорът е необходим, но той изисква експертност и политическа воля – каквато често липсва. МВР има силно лоби в централната власт и може да си осигури увеличение на възнагражденията почти по всяко време.
Въпреки това, не само служителите в силовите структури са в позиция да оказват натиск. Сега и шофьорите, и ватманите в градския транспорт настояват за сходни възнаграждения. Те нямат толкова силно лоби, но разполагат с друг инструмент – ако спрат работа, могат буквално да парализират градовете. Тази способност да създадат хаос превръща исканията им в своеобразен ултиматум, с който синдикатите умеят да боравят. Не става въпрос дали заслужават – повечето професии, от МВР до градския транспорт, имат основание да претендират за по-добро заплащане. Въпросът е в логиката на разпределението и в дългосрочните ефекти върху системата.
Когато една група постигне успех чрез натиск, всички останали се подготвят за същото. Така започва верижна реакция, която води до градски блокади и обществено напрежение, насочено директно към управляващите. Аргументът „няма пари“ вече не звучи убедително. След като „за едни има“, защо „все за нас няма?“ – питат все повече професионални общности.
Истината е, че организираният натиск не винаги отразява обществената значимост на труда. Журналистите в БНР, БНТ и БТА не са по-маловажни от шофьорите и полицаите, но настояват скромно за 15% увеличение – което им бе отказано, въпреки че МВР получи 50%. Учителите отдавна заслужават повече – и макар през последните години да има известно увеличение, тяхната способност да оказват натиск е слаба. Те не могат да блокират градовете, а и професионалната им етика не им позволява да затворят училищата. Помним как по време на пандемията училищата бяха затворени, докато кръчмите и стадионите останаха отворени. В Европа бе обратното.
Професиите, които не могат да упражнят силов натиск, се обричат на принципа: „Нека поне не ни плащат по-малко, отколкото работим.“ Проблемът е, че това състезание за заплати се води основно в държавния сектор. В частния е по-лесно да смениш работа, отколкото да организираш общ секторен протест.
Така борбата за по-високи доходи се води с бюджетни средства – и в нея често участват политически партии, които си разменят услуги, подлагат си капани и обслужват корпоративни интереси. Синдикалната дейност понякога подозрително наподобява политическа партизанщина, вплетена в мрежата на олигархични влияния. Губещи в тази игра са гражданите – всички ние. Ние страдаме два пъти: веднъж – като работещи, и втори път – като потребители на услуги от други професионални групи.
