Най-големият проблем на ПП–ДБ никога не е бил, че правят грешки. Големият им проблем е, че всяка тяхна грешка идва опакована като морално превъзходство. И точно затова случаят с Андрей Гюров е толкова показателен — защото отново гледаме една и съща пиеса: когато става дума за чужди назначения, те викат „зависимости“, „задкулисие“ и „погазване на закона“, а когато пламне пожар около техен човек, изведнъж всичко става „сложен правен спор“ и „атака срещу независимостта“.
Становището на генералния адвокат към Съда на ЕС Николас Емилиу не е окончателно решение, но е тежък политически шамар за защитната линия, с която Гюров и близките до него среди се опитваха да представят случая. Заключението не обвързва съда, но че на практика такива заключения рядко биват подминати. А най-важното е друго: според обобщението на казуса генералният адвокат приема, че българските правила за деклариране на интереси и основанията за предсрочно освобождаване по принцип са съвместими с правото на ЕС, стига да се пазят независимостта на централната банка и липсата на конфликт на интереси.
Преведено на нормален език: не, Европа не е ужасена, че в България има изисквания към ръководството на БНБ. Не, не смята за скандално да се проверява дали човек на такава позиция е в несъвместимост. И не, не приема, че всеки опит за търсене на отговорност е някаква варварска репресия. Тъкмо обратното — Европа казва, че такива правила могат да съществуват. И това е изключително неудобно за ПП–ДБ, защото срива целия им рефлекс да представят своя кадър като жертва, щом институциите се задействат.
Хронологията също е убийствено проста. Андрей Гюров е избран за подуправител на БНБ през юли 2023 г. След това подава декларации, а през август 2023 г. декларира 2% участие в дружеството „Йонтех Инженеринг“, което по-късно продава. Успоредно с това е декларирал участие в управителни органи на две юридически лица с нестопанска цел. През юни 2024 г. антикорупционният орган установява несъвместимост и уведомява БНБ и Народното събрание, след което Управителният съвет на БНБ приема решение за предсрочното му освобождаване. Именно по този спор ВАС е отправил преюдициалното запитване до Съда на ЕС.
Тук започва познатата пепедебейска гимнастика. Вместо прост отговор на прост въпрос — имало ли е проблем, трябвало ли е той да бъде решен навреме и защо изобщо се е стигнало дотук — последва дежурният спектакъл с опорки за атака, политически натиск и едва ли не покушение срещу независимостта. Само че независимостта на централната банка не означава недосегаемост на конкретен човек. Тя не е чадър за партийни любимци. Тя означава строги стандарти, защото точно в БНБ компромисът струва най-скъпо.
Още по-неприятното за ПП–ДБ е, че случаят бие право в сърцето на техния публичен образ. Това е коалицията, която с години продаваше себе си като политическия монополист върху почтеността. Те трябваше да са „добрите“, „компетентните“, „европейските“, „различните“. А накрая пак се стига до най-българския въпрос: защо за нашите хора стандартът е винаги по-гъвкав? Защо все при тях всяко съмнение трябва да се разглежда с лупа, нежност и политическа деликатност, докато за всички останали присъдата се произнася мигновено — в студиата, по фейсбуците и от парламентарната трибуна?
Най-комичното е, че точно хората, които години наред обясняваха как институциите трябва да са безпощадни към всяко съмнение за зависимости, сега се държат така, сякаш несъвместимостта е дребна техническа досада. А тя не е. Когато заемаш пост в ръководството на БНБ, не ти искат само диплома и костюм. Искат ти безупречност. И ако около теб има правен проблем, той трябва да бъде изчистен веднага, а не да бъде обясняван политически до безкрай.
Да, генералният адвокат подчертава и нещо важно: освобождаване не може да става автоматично само по констатация на друг орган; компетентният орган трябва сам да прецени дали има „сериозно нарушение“. Това е важна правна граница. Но тя по никакъв начин не оправдава политическия вой на ПП–ДБ, че едва ли не самото търсене на отговорност е недопустимо. Точно обратното — показва, че правото иска процедура, а не индулгенция.
Истината е, че този случай не е просто проблем на Андрей Гюров. Това е проблем на политическата култура на ПП–ДБ. Култура, в която моралът винаги е мегафон, когато трябва да се сочат врагове, и шепот, когато прожекторът падне върху свой човек. Култура, в която „реформата“ често се оказва удобна дума за партийна подмяна на елитите, а „принципите“ важат до първия неудобен казус.
Именно затова становището от Люксембург боли. Не защото слага окончателна точка — още не я слага. А защото разбива удобната легенда. Показва, че може би проблемът не е в „злите институции“, а в това, че ПП–ДБ отново са решили, че техните хора трябва да минават по специална писта. Само че в БНБ такава писта не бива да има. И ако тази елементарна истина най-сетне пробие през партийния шум, може би цялата сага все пак ще е свършила нещо полезно.
