В последните дни темата за насилието сред децата с право доминира в медийното пространство. Това е сериозен обществен проблем, чиято дълбочина и дългосрочни последици все още не осъзнаваме напълно.
От насилие в училище до агресия на пътя
Даваме ли си сметка, че децата, които днес са способни да пребият други почти до смърт заради една псувня или една баничка, са утрешните млади шофьори? Разбираме ли, че с това възпитание и манталитет след 2-3 години ще седнат зад волана на стар 30-годишен автомобил, купен от „тати и мама“? Няма значение дали ще е черно BMW, Golf, или старият семеен Opel.
Пътищата ни може да са в лошо състояние, маркировката – неясна, а опасностите – дебнещи отвсякъде. Но държавата, въпреки всичките си недостатъци, не е единственият виновник. Манталитетът и поведението на пътя са от първостепенно значение. Най-големите скандали на магистралите не възникват заради лошия път, а заради едно просто засичане, един подаден клаксон или друга дребна грешка. Тогава същият онзи, който е готов да пребие заради баничка, изскача от колата с бухалка, троши предното стъкло, псува, посяга, а понякога и пребива.
Кой е виновен? Отговорността на родителите и ценностната криза
Разбира се, „мама и тати не са виновни, учителите са го възпитали така“. „Нашето гардже е най-доброто и пее като Хосе Карерас, извинете, като Милко Калайджиев“, иронизира авторът.
Вероятно ще чуем реплики за нашите чудесни деца – носители на медали от олимпиади, отличници и т.н. Гордеем се с тях, но като шофьори на пътя те са единици, или десетки. Става въпрос за онези 80% от масата, които Иво Христов нарича „дебили“. По-ясно казано: качеството на една нация не се определя от малките върхови изключения, а от високото средно равнище на нейната образованост и морални ценности.
Тъкмо по отношение на моралните ценности, функционалната грамотност и елементарното разбиране за добро и зло, това подрастващо поколение е напълно изпуснато. Тук с пълна сила може да се каже, че те са едно „изгубено поколение“ според определението на Гертруд Стайн, подето от Хемингуей. Както обясняват литературоведи за процесите от началото на миналия век, това поколение е „изгубено“, тъй като „установява, че консервативните морални и социални ценности на техните родители са без значение в следвоенния свят“. Забележете – на техните родители.
Призив за действие: Чува ли се камбаната?
Не само заради формалния термин, а заради безпътицата, която обхваща цяло едно поколение, сега е време не просто да се питаме „За кого бие камбаната“. Въпросът е този, за когото бие, чува ли я и знае ли какво трябва да направи.
