В свят, в който роботите и автоматизацията все по-често заменят човешкия труд, в малко обущарско ателие в Благоевград времето сякаш е спряло. Там, сред мириса на кожа и лепило, работят Данка Попева (86 г.) и Сотир Николов (80 г.) – хора, посветили почти целия си живот на един занаят, който постепенно изчезва.
Данка поправя обувки вече 69 години, а колегата ѝ Сотир може да се похвали с трудов стаж, който надвишава възрастта му – 83 години, благодарение на тежкия физически труд в младежките му години, попадащ в първа категория. И двамата са преминали през различни професии, но обущарството остава тяхната последна и най-свидна работна маса.
Всяка сутрин Данка сяда на автобуса, с усмивка, лек грим и неизменно добро настроение. В ателието я чака Сотир – сякаш вече сраснал се с занаята, който практикува от десетилетия. За тях работата е повече от препитание – тя е спасение от житейските болки и средство да останат активни и свързани със света.
„Откак се помня, съм работил – тютюн, добитък, мина, обувки… Хората не вярват, че стажът ми е повече от годините ми, но така излиза – първа категория е миньорството“, споделя с усмивка Сотир Николов.
И въпреки напредналата възраст и обективните трудности, двамата не искат да се разделят с малкото ателие – място, пълно със спомени, човещина и занаята, който е събирал и съхранявал души много преди ерата на технологиите.
Времената се менят, професиите също. Но в едно благоевградско ателие, между гвоздеи, подметки и грижливо подредени инструменти, все още живее споменът за занаятчийството и хората, които вярват, че ръчната работа има душа.
