Журналистката Лияна Панделиева сподели във Facebook потресаващ разказ за пътуването си през село Арчар към Видин. Тя описва ситуация, която илюстрира хаоса и липсата на организация по време на пътен ремонт.
„Искам да разкажа как се пътуваше днес през село Арчар към Видин – най-популярното трасе, когато се минава през Петрохан и вече – без камиони,“ започва тя своя пост.
Хаос, блокиран трафик и странни „охранители“
Панделиева разказва, че малко преди село Арчар, където ежедневно минава огромен трафик, пътят внезапно е изоран и горният слой на асфалта е премахнат. Движението спира. След като изчаква няколко минути, тя изключва двигателя и се присъединява към други шофьори, които са се събрали, за да разберат какво се случва.
Около стотина метра напред пътят е блокиран от малък багер и камион, които пречат на движението. Панделиева влиза в разговор с мъж от ромски произход, който ѝ обяснява, че пътят е оценен като опасен и затова са започнали да премахват асфалта. Той я информира, че ще трябва да почака „около половин-един час“.
„Невидими“ правила и привилегии
Докато чакат, опашката от коли става километрична, а отвсякъде се появяват мъже, които се скриват в храстите. „Тези, които стоим навън, се налага да се приберем, защото ни нападат оси от всички страни,“ пише Панделиева.
След като се връща към колата си, към нея се приближава едър мъж и с гръмък тон я пита: „КАжи ми ти на мене кво ти казА оня!“. Когато тя му повтаря казаното, той изръмжава: „Ей ся глей как се яде бой!“.
Панделиева става свидетел и на това как джип „Кайен“ с белгийски номер прелита покрай тях и въпреки блокадата, му се отваря проход. За разлика от всички останали, които остават да чакат.
Липса на организация и предупреждения
Възмущението на журналистката е предизвикано и от липсата на каквато и да е организация. Няма табели, които да отклоняват движението към алтернативен маршрут, като например Е79.
След продължително чакане, насрещната колона от автомобили е пропусната и едва след това пропускат и тях. В краткия си разговор с „охранителя“ тя научава, че тази част от пътя „ще бъде така около четири-пет дни – там някъде“.
Панделиева завършва разказа си с думите: „Та за си знаете, де…“
