„Не знаех какво се случва, нито пък родителите ми. Беше страшно. Паникатаките идваха без предупреждение и ставаше все по-лошо”, казва 15-годишната Луси пред Би Би Си. Тя е сред стотиците деца във Великобритания, които са принудени да напуснат училище заради психически проблеми. В продължение на шест месеца се опитва да се справи сама с тревожността си, но без успех. Спира да общува и родителите й се принуждават да я запишат в частна клиника, за да получи когнитивно-поведенческа терапия. Това помага. Паникатаките стават по-редки. Започва отново да ходи на училище и да прави неща, които й доставят удоволствие.
Не всички семейства обаче имат този късмет. Много родители не успяват да осигурят на децата си подходяща терапевтична помощ, тъй като броят на нуждаещите се непрекъснато расте. По данни на британското здравеопазване всеки пети човек на възраст от 8 до 25 години вероятно страда от психично разстройство. И това не е само проблем на Обединеното кралство, а глобална тенденция.
Направен след пандемията анализ на УНИЦЕФ показа, че 1 на всеки 7 младежи е с диагностицирано психично разстройство, а близо 46 000 подрастващи се самоубиват всяка година. Междувременно има огромна пропаст между нуждите от специализирана помощ и финансирането за такава. То възлиза на само 2% от разходите за здравеопазване.
„Виждаме деца с депресии, тревожност и стрес, които водят до панически атаки, самонараняване и хранителни разстройства. Те не стигат до училище или са толкова тревожни, че не могат да посещават редовните занятия”, обяснява Джейн Греъм. Тя е училищна медицинска сестра от 20 години, през които естеството на работата й се е променило напълно. „Когато започнах, по-голямата част от нея беше подкрепа за физическо здраве, като справяне с пристъпи на астма, алергични реакции и наранявания. Сега основният фокус е върху психическото здраве”, разкрива Греъм.
На същото мнение е и доктор Шари Макдейд, която смята, че новите поколения са изправени пред уникален набор от предизвикателства. Като малки те са трябвало да преживеят финансовата криза от 2008 г., след това пандемията, а сега войната в Украйна и всички произтичащи от нея последици за света. По думите й, информационните технологии и социалните мрежи също играят роля. Въпреки че имат някои ползи, кибертормозът и натискът от нереалистичните образи, които те насаждат, усложняват ситуацията допълнително. Те влияят на самочувствието и личните контакти, които са от решаващо значение за доброто психично здраве. Експертите обаче предупреждават, че не всички фактори са външни. Съществуват и биологични фактори, които не могат да се избегнат.
„Мозъците на тийнейджърите не се развиват наведнъж. Частта, която обработва емоциите, узрява по-рано от тази, отговорна за самоконтрола и добрата преценка. Това означава, че младите хора могат да усещат нещата много интензивно, преди да са развили напълно способността да управляват тези чувства, което помага да се обяснят някои от емоционалните възходи и падения, които родителите често виждат”, обяснява професорът по детска и юношеска психиатрия Андреа Данезе пред Би Би Си. Големият въпрос е как родителите да преценят кога тези емоционални промени се случват и кои от тях издават задълбочаващ се психически проблем, изискващ специализирана помощ.
По думите на проф. Данезе, най-често тийнейджърите преодоляват лошото настроение и тревожност, ако получат подкрепа от близки и училище. Това включва поддържане на здравословна рутина относно хранене, сън, физическа активност, отношения с приятели и семейство. Планирането на дейности, които детето харесва, или пък такива, от които се страхува, също е важно. Целта е да му се помогне да идентифицира, разбира и изпробва решения за проблемите, с които се сблъсква. В повечето случаи тийнейджърите реагират със социално отдръпване или желание за уединение на предизвикателствата. Те са особено чувствителни към образователни неуспехи и социално неприемане, тъй като заобикалящият ги информационен свят „крещи” как всички можем да сме готини и печеливши. Склонни са да експериментират с идентичност и независимост, като често емоционалната им реакция изглежда непропорционална на случващото се.
Затова е много важно да се избегне капанът на ненужното успокоение, предупреждава проф. Данезе. Или по друг начин казано, редом с преподаването на техники за намаляване на тревожността, родителите трябва да обсъждат и тестват с децата си ситуации, които ги карат да се страхуват. Ако отказват да разкрият какви са тези ситуации, може да се въведе специален час за тревоги в семейството, по време на който всеки споделя нещата, които му се струват трудни и го разстройват. Едва когато това не помага, трябва да се търси специализирана помощ.
„Основният съвет, който даваме на родителите, е да общуват с децата си. Ако те не искат да говорят с тях за това, което ги тревожи, да ги питат дали има някой друг, с когото биха го направили”, казва Стиви Гулдинг, която ръководи гореща телефонна линия за младежи. Най-много от обажданията при тях са свързани с пристъпи на тревожност и паникатаки, като доста от родителите признават, че не знаят как да се справят със случващото се и към кого да се обърнат. Според детския психолог Санди Ман това е обяснимо, тъй като те искат да разрешат проблема, с който детето им се сблъсква, а това не винаги е най-полезното нещо. Далеч по-важно е да се насърчава изграждане на устойчивост у него. „Дайте му възможност да взема само решения, като му подчертаете, че то до голяма степен е отговорно за собственото си щастие. Обяснете му, че неуспехите и грешките се случват на всеки, като му посочите пример от вашия живот, в който нещата са се объркали. Не се страхувайте да оспорвате убеждения, които са свързани с черно-бялото и катастрофално мислене”, съветва Санди Ман. Тя напомня, че понякога може да се създаде впечатление, че младите хора не са в състояние да решават сами проблемите си, след като възрастните непрекъснато ги подтикват да търсят помощ или да се обърнат към лекарства. Затова е добре да се очертаят някои червени линии, при които наистина е необходима специализирана намеса. Такива например са екстремни промени в начина на хранене и сън, значителни нарушения в ежедневието като отказ да се ходи на училище и да се общува с други хора, мисли за нараняване и самоубийство.
