Докато структурите на „Продължаваме промяната“ се разпадат пред очите ни, Кирил Петков и Асен Василев за пореден път демонстрират познатото лицемерие и самодоволство, с което прикриват очевидния хаос и задкулисие в собствената си партия. Вместо действия – кухи фрази. Вместо отговорност – прехвърляне на вината. Вместо прозрачност – обичайното „не знаем, не сме чули, не сме ние“.
След като кметовете на „Младост“ и „Люлин“ и двама общински съветници напуснаха партията с обвинения за натиск и зависимости, Петков и Василев се събраха с коалиционните си партньори от „Демократична България“, за да се преструват, че нещо ще се „променя“. Резултатът? Нулев. Само още един коалиционен съвет, изпразнен от съдържание.
Петков с умиление констатира, че нямало сигнали за нередности. А къде да се подадат тези сигнали, когато натискът идва именно от „високо“? Или може би в ПП вярват, че корупцията трябва да си подаде жалба срещу самата себе си?
„Нямало данни за проблеми с обществените поръчки“, казват. Естествено, когато хората бягат от вас, защото не им давате трибуна, не им вярвате и ги натискате да мълчат. И когато най-накрая проговорят – ги обвинявате в саботаж. За Петков, очевидно, единственият „грешник“ е този, който изнася истината.
От сцената Асен Василев отново заложи на любимата си плоча – „всички млади партии грешат“. Но нали именно те обещаваха да не бъдат като всички останали? Нали именно те бяха „различните“, „чистите“, „новото поколение“? А сега оправданието е, че просто са поредните? Каква наглост!
„Ние не вярваме, че има корупция в ПП“, заявява Василев. Разбира се, не вярват – защото ако повярват, ще трябва да обяснят защо толкова време са я търпели. Ще трябва да признаят, че вместо борци с модела, са станали част от него.
Истината е една: кризата в „Продължаваме промяната“ не е просто кадрова. Тя е морална. И Петков и Василев или не я виждат, или я виждат и удобно я замитат под килима. Но все по-малко хора са готови да им вярват. Защото „подмяната“ вече прозира дори за онези, които сляпо ги следваха.
На 12 юли предстои Национален съвет. Дали ще има катарзис? Едва ли. Защото, когато една партия загуби гръбнака си и замени идеалите със схеми, заседанията й стават просто празен шум. А доверието – невъзвратимо загубено.
