Инсталирането на „Продължаваме промяната“ (ПП) беше възприето от мнозина като опит за структурна подмяна на политическата реалност в България. Този процес, подготвян години наред като апогей на трансформацията на част от мрежите на стария режим, беше „продаден“ на западните партньори като „нова ера“ в българската политика – ера, в която „младите“ щяха да скъсат с корупционния модел на управление и „завладяната държава“.
Наследството на стария режим и трансформациите на елита
След падането на комунизма, мрежите на БКП-номенклатурата и Държавна сигурност преминаха в режим на „оцеляване и трансформация“. Първоначално те изтикаха на преден план отделни функционери, които да поемат „историческата вина“ и така да отклонят вниманието от сенчестото ядро, което трябваше да запази влияние и ресурси в новите условия.
Иззад тази димна завеса бяха осъществени две поетапни трансформации: икономическа и социално-политическа.
- Икономическа трансформация: Задкулисно и командно-административно беше разпределена голяма част от държавните ресурси. Бяха създадени и насочвани криминални структури по модела на прехода в Русия – групировки от „охранители“ и „застрахователи“, които да пречат на свободното предприемачество и да трупат капитали. По-късно тези капитали бяха узаконени като част от нова пазарна икономика, контролирана от наследниците на комунистическия елит.
- Социално-политическа трансформация: На тази основа започна целево имплантиране на децата и внуците на комунистическата номенклатура и репресивния апарат на ДС в новата социална структура. Тези „нови“ кадри, изучени в чужбина с парите от първата трансформация, бяха лансирани като „демократи“, запалени привърженици на западните ценности и заклети демократи. Така мрежата получи „западна“ маскировъчна одежда, запазвайки всички десетилетия наред градени канали за влияние от Кремъл.
„Контрареволюцията“ и появата на „Промяната“
Когато тази социално-политическа трансформация се консолидира достатъчно, мрежата премина в режим „контрареволюция“ – пряко и неприкрито участие на наследниците на старите фамилии в политическата власт на демократичното общество. Пример за това е софийският кмет Терзиев. За реализацията на всичко това бяха нужни легенда и инструмент. Легендата: идват млади, компетентни, успели и идеалистично настроени харвардски възпитаници, които ще оправят България. Инструментът: партията „Продължаваме промяната“.
За изпълнението на тази част от „контрареволюцията“ бяха стимулирани и използвани бонапартистките нагони на инсталирания на „Дондуков“ 2 от същата мрежа „натовски генерал“.
Ерозия и провал на управлението
По време на дирижираната еуфория в началото, която стъпваше на обществената умора от дългогодишното управление на ГЕРБ, около „Продължаваме промяната“ естествено се завъртяха и много хора с почтени намерения и искрено търсещи някаква нова политическа алтернатива. Но сблъсъкът с реалността при управлението на кабинета на Кирил Петков даде старт на дълбочинна и необратима ерозия.
Още тогава, на 29 декември 2021 г., само две седмици след избирането на правителството на Кирил Петков, беше дадена аналитична оценка и прогноза за политическата ситуация:
„Дипломирана посредственост и функционална неграмотност, зад които прозират икономически и чужди интереси, превземат държавата. Момченца и момиченца без административен опит и познания за държавността – офисен планктон, довчерашни стажанти или младши служители в частни фирми и кантори – днес са инсталирани на ключови управленски позиции. „Калинките“ се подменят със стартъп-калинки. Експертността пада под санитарния минимум. Готовността за предателство на националните интереси обаче е на максимум. Това нашествие на хунвейбини без вратовръзки ще има дългосрочни последици за България. Нужна е промяна, но към добро. Бедата е, че такава не се задава – защото народът не я търси и не я иска. А „промяната“, която ни пробутват, е от досегашното лошо към бъдещо още по-лошо. Все пак проправителствените клакьори няма да заглушат нито цените в магазините, нито сметките за ток и парно, нито инфлацията. Ще става все по-зле за обикновените хора в държавата на Киро и Ленчето, и все по-добре за олигархията, която реди това управление. Но всичко е точно. И рано или късно ще приключи унизително и жалко. Гледан филм.“
„Диктатура на промяната“ и системна корупция
На този фон, мрежата се сблъска с проблем – техният „боен авангард“ беше политическо малцинство, без шансове да спечели самостоятелно управление чрез избори. Затова, в типичен марксистко-ленински стил, те обявиха нещо като „диктатура на промяната“ – те били единствено „демократично легитимни“ да управляват, без значение какъв е вотът на избирателите. Това за известно време доведе политическата система до девиантно състояние. В продължение на четири години управлението на страната беше раздирано от политически истерии и примитивен реваншизъм, от тягостна некомпетентност и идеологическа несъстоятелност. Корупцията придоби още по-уродливи мащаби, онагледени от „кеша в торби“, пуделите с пачки и „шестте процента за Царя“. По-опасното обаче е, че бяха изпразнени от съдържание всякакви идеи за реални реформи, политическият диалог беше анихилиран, а устоите на демокрацията – дълбоко ерозирани.
Краят на „сглобката“ и нормализацията на политиката
Неминуемият разпад на тази изкуствена политическа реалност настъпи с провала на правителствения хомункулус на „сглобката“, оглавявана от Николай Денков. Историческият триумф на Доналд Тръмп в САЩ сне политическия чадър върху „Промяната“, разпънат от предишната администрация, и стимулира началото на известна нормализация на българската политика – възстановяване на политическия диалог и излъчването на доминирания от спечелилата изборите партия коалиционен кабинет на Росен Желязков.
Днес се пише епитафията на „Промяната“. Това, което доскоро знаеха или поне подозираха само малцина, вече е очевидно за всички – ПП, с удобното мълчание (или съучастие?) на ДБ, се превърна в генератор на системна корупция, източваща публични ресурси в частни и партийни джобове.
Многомилионните обществени поръчки в София, от които, според районни кметове, се отделят шест процента за „Царя“, са само върхът на корупционния айсберг. Цинизмът, с който клиентелата на „промяната“ оправдава тези шест процента кражби – „млади били“, „дребна работа било“, „по-малко взимали от другите“, „нямало доказателства“ – е очевиден. Това е в ярък контраст с поведението на същите тези „трубадури“, които упражняваха вокални способности за „кюлчетата“, „Барселона“ и „завладяната държава“, без да изискват доказателства.
Няма друга партия в новата ни история с толкова ръководни фигури, които са подсъдими, обвиняеми или разследвани за злоупотреби с власт, пране на пари, търговия с влияние, документни измами. В нормална европейска държава подобни „политици“ отдавна щяха да са отстранени от публичния живот. Нашите стоят и стискат властта до последно, което е не шест, а шестстотин процента наглост и цинизъм. Това е наглостта и цинизмът на една корумпирана котерия, порочно зачената по гореописания начин. Истината е, че разграничението от тази котерия е тест и мярка за почтеност на всеки истински демократ.
