- Човешко е да се греши, дяволско е да се повтарят грешките, божествено е да се прощава
- Във всички аврамически религии – християнство, юдаизъм и ислям, това е ключов момент на приближаване към божественото
Българската православна църква почита днес църковния празник Неделя сиропустна, наричан от народа Сирни Заговезни. Празникът е известен още и като Прошка, Поклади, Прощална неделя, Сирница, Масленица, Сиропустна неделя. Това е последният ден преди Великденските пости, които продължават 7 седмици и завършват с Великден.
На този ден християните трябва да пречистят душите си, да изпълнят с мир и любов сърцата си, за да посрещнат Възкръсналия Христос.
Вечерята е особено тържествена. На Сирни Заговезни – преди началото на Великия пост, православните християни за последен път до Великден вкусват млечни продукти и яйца. На трапезата, подредена с подчертано обреден характер, се слагат баница, питка, млин със сирене, варени яйца, бяла халва с ядки, риба.
На този ден се припомнят Христовите думи: „Ако не простите на човеците съгрешенията им, и вашият небесен Отец няма да прости съгрешенията ви“.
Традицията повелява всеки да поиска прошка от хората около себе си – близки и познати – за огорченията и обидите, които волно или неволно им е причинил, както и сам да потърси в себе си сили да прости на тези, които са го наранили.
На Неделя сиропустна в храмовете в страната християните се събират за вечерна служба, след която взаимно се опрощават, като всички – духовници и миряни – си искат един от друг прошка и взаимно си прощават всичко сторено с дума, с дело или с мисъл.
Според народните традиции вечерта на празника при родителите се събират семействата и техните синове, дъщери, внуци, за да заговеят с млечни храни. На Сирни Заговезни прошка си вземат по-млади от по-стари, деца от родители, младоженци от кумове – целуват ръка и изричат: „Прощавай, мамо, тате..“ – „Господ да прощава, простен да си!“, е задължителният отговор.
Празникът е свързан с различни ритуали и традиции – куркерство, ората копата, оруглюване, оратници, хамкане.
Веселието по време на вечерта е най-голямо при т.нар. хамкане. След вечерята бабата завързва парче халва, сирене или сварено яйце в края на червен вълнен конец и го разклаща. Децата са насядали на пода и се стремят с уста да захапят парчето храна. Обредът се нарича „люшкане“. Бабата запазва червения вълнен конец и с него лекува болестите по агънцата. Ако имало млади за женене в къщата, а конецът припламне – скоро чакали сватба. Ако гори конецът бързо – много жито ще има през годината, ако конецът тлеел – на лошо било. Черупките на яйцето пък хвърляли при кокошките да снасят повече.
На този ден влюбените момци хвърлят в двора на любимата „чавги“ – запалени стрели от дрян, което представлява любовно обяснение. От този ден нататък любовните обяснения и сватбите са забранени до Великден.
Най-характерен обичай за празника е запалването на празнични огньове, наричани Сирнишки. Огънят се пали от момчета и ергени, като се използва „мамуляк“ /слама от царевица/ и „черешовина“ /кори от черешово дърво/. Огънят се прескача от всички.
Прошката идва от Аврам, който принесъл в жертва на Бога не сина си, а агне. Това е известно на мнозина, но всъщност ще им докара още една причина да поискат опрощение.
Действително концепцията за прошката идва от притча, но не тази за Аврам. В нея той иска прошка, но не за фалшивото жертвопринушение, а за това, че е представил жена си като своя сестра (тя е негова полусестра и спътница – б.а.). Преди нея в християнството я има идеята да се изобличава ближният. Да му напомниш, да го отрезвиш. Така учениците на Христос го изпитват, когато го питат по колко пъти да прощаваме. Преди това Христос говори за изобличаването. Първо е насаме, след това пред няколко души, а ако се налага – и пред църквата. Ако не се поправи – не яж с него. Христос нарушава това, яде и пие с грешници. И разказва на Петър, който го питал дали трябва да прощава 7 пъти, че 7 по 70 е формулата. Това е неговият начин да каже, че няма лимит.
В края на главата Христос разказва на учениците си притчата за господаря и слугата. Слугата дължал хиляда таланти. Нямал средства, а господарят казал, че ще го хвърли в тъмница, ще му вземе имота. Слугата се разкаял, хвърлил се в краката му, а господарят се смилил. По пътя към дома се сетил, че негов слуга му дължал пари, поискал 500 драхми, но и той ги нямал. Тогава искащият се ядосал и хвърлил в тъмница длъжника си. Хора видели и го изпортили на първия господар. Той се огорчил, привикал го и питал защо е постъпил така след помилването. Направил като длъжника си – хвърлил го в тъмница да го измъчва. Отец ще постъпи по същия начин с тия, които не са простили, рекъл тогава Исус на своите ученици.
Покаянието пък е в друга притча – тази за Блудния син. Той поискал от своя отец наследството си приживе. Пропилял го, станал свинепас, ядял от храната на прасетата. Тогава дошъл на себе си и си казал, че е никой. Спомнил си кой бил при баща си. Завърнал се при своя отец, който го видял и се затичал. Блудният син се хвърлил в краката му и признал, че е съгрешил пред него и пред небето, описва притчата Божин Дончев. И напомня, че третият момент в християнството, свързан с прошката, е в самата молитва “Отче наш”. И прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си. По този начин Христос разтълкува, че каквото вие простите, ще се прости на хората, но каквото не простите, няма да ви се прости и на вас, обяснява Дончев. Много по-трудно е човек да се пребори с егото си и да поиска прошка от ближния. Егото страда, по-лесно е да си обидения.
Когато прощаваме на ближния, стопяваме разстоянието, разяснява той. Това е началото на покаянието, както е паднал Блудният син. Така и ние в началото на поста даваме начало на нашето покаяние. Покаянието е да се отрезвиш, че си избягал от Бога. Всеки е усещал благодат от него, но понякога той я прибира. На пътя на покаянието е ближният, но той не е там за да го прегазим. Не да забравим, а да простим., описва смисъла на прошката Дончев. И добавя, че тя е намекната и в притчата за блудницата. Всички били готови да я съдят и убият с камъни, но се намесил Христос. Който от вас не е съгрешил, пръв да хвърли камък, рекъл синът Божи. И от този ден тя станала ближна на учениците му.
Въпросът кой е нашият ближен, също е уреден с притча – за добрия самарянин. Тя описва как евреин е пребит на път за храма в Йерусалим. Свещеник го вижда, но не му помага. Левита също го подминава, а накрая по пътя идва самарянин. Макар и евреи, те отричат части от Стария завет и са нещо като юдейска секта. Не са приети в общността. В притчата самарянинът, врагът, помага на пребития. Превъзмогва враждата, настанява го, лекува го, плаща сметката, връща се и плаща пак.
Това е разликата с другите религии – любовта към врага, казва Дончев. Христос ти казва да му простиш. Първи го прилага свети Стефан – първият мъченик на християнството. Той е убит от евреите с камъни. След разпването те гонят и учениците на сина господен. Преди да издъхне, той се обръща към небето: Господи, прости им, защото те не знаят какво вършат. А човек, който не е простил, няма как да поиска амнистия за прегрешилия нему. В последствие това е смъртта на всички мъченици на църквата. Те са свидетели за любовта на враговете. Няма мъченик, който да казва: Проклети да сте. Тези, които имат финални думи, прощават на враговете си. Документирано е дори в протоколи от съдебните заседания срещу тях.
Самият път на покаянието, което се иска на Сирни Заговезни, е представен символично и във вечерната служна на празника. Тя започва с ярък бял цвят. В един момент от нея краските на свещеническите одежди, на завесата на олтара, се променят и стават лилави, траурни. Цветът на Великия пост. На края на службата се извършва практиката целият храм да си взима прошка. Застава свещеникът и всеки иска от следващите, описва богослужението Дончев. Това е и началото на пътя към покаяние и достигане на Бога.
Тази традиция се корени от от св. Йоан Милостиви. Наречен така заради отношението си към бедни, болни, сираци, на които давал последното жито от хамбара. Това му докарало врагове, но Бог се грижел силозите да са пълни. На една служба той оставил ритуала, след като видял човек, с когото бил в конфликт. Отишъл първо да се опрости с него и едва тогава продължил службата.
Героят на Достоевски от “Братя Карамазови” старецът Зосима, казва: Всеки за всичко е виновен пред всеки и това е част от идейната основа на християнския празник Неделята на всеопрощението”, която предшества Великия пост. Тогава православните християни прощават на своите ближни и молят да им се прости на тях всички волни или неволни прегрешения. Изразът на старецът Зосима „Всеки за всичко е виновен пред всеки“ обобщава по гениален начин концепцията за първородния грах или “оригиналния” грях, както го превеждат някои по-неграмотни преводачи.
Впрочем идеята за прошката съществува във всички аврамически религии – юдейство, християнство и исляма.
Преди седмица започна свещеният за мюсюлманите месец Рамазан, който приключва отново с искане на прошка от по-младите към по-старите.
Богослови и литературоведи, които са се задълбочавали над Достоевски. смятат, че прототип на Зосима е самият св. Франциск от Асизи, който има прозвището Pater Seraphimicus и това словосъчетание се появява на едно място в романа, както и описанието на стареца Зосима като Chevalier parfait – съвършенния рицар. Според задълбочени изследователи на Достоевски това са очевидни препратки към свети Франциск от Асизи.
В България ние ще профанизираме величието на Неделята на Всеопрощението до някакво хамкане на яйца, бяла халва и прочее битовизми, но дълбокият смисъл на празника е даването и искането на прошка. Това е, което трябва да се случи преди постите за Великден.
Ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец, ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви, се казва в Светото писание.”
Идеята че прощавайки, сърцето ви се напълва с мир и така се подготвяте по-добре за чудото на Въскресението. Не сте ли простили, и да постите 46 дни все тая.
източник: dariknews и 24chasa
