Чета за ужасите в село Ягода и сърцето ми се къса. Тези истории не са изолирани. Спомням си подобен случай от Белгия, където живях известно време. В един старчески дом бяха заловили стажант, който умишлено подбирал възрастни хора без близки и им давал грешни лекарства. Те умирали тихо и незабелязано. Обикалял различни домове и до днес не е ясно колко човешки живота е отнел.
Сега и у нас залавят извършителите, но колко други подобни случаи остават скрити? Колко самотни възрастни хора умират без никой да зададе въпроса „Защо?“ или „Какво се е случило с тях?“
И в Белгия, и в България има дълбок, често неглижиран проблем — самотата на възрастните хора. Тя не е просто емоционално състояние, тя е предпоставка за злоупотреби, насилие и дори смърт. Хората без семейства, без роднини, без никого, който да ги потърси, стават лесна мишена. Знаем какъв процент от възрастните в България се чувстват самотни, но не знаем колко от тях реално имат близки в същото населено място, колко имат роднини в страната и колко са напълно изоставени.
Колкото и пенсии или социални услуги да се предлагат, когато семейството престане да бъде основна ценност, подобни трагедии ще продължават. Може децата да изпращат пари от чужбина, но това не заменя близостта, присъствието, помощта в нужда. В съвременния свят все по-често приемаме, че личният успех и материалните интереси са по-важни от връзките с нашите родители, баби и дядовци. Но струва ли си?
За извършителите не ми се иска да коментирам. Просто няма думи. Но като общество трябва поне да водим честен разговор. Въпросът за възстановяване на смъртното наказание, например, не бива да бъде табу. Не казвам, че трябва да се върне непременно — казвам, че трябва да го обсъдим. Насъбраха се твърде много ужасяващи случаи: пастрок, който изтезавал дете; хора, които измъчват животни за забавление; и сега — тези, които се възползват от най-уязвимите.
Време е да се погледнем в огледалото. Не само като държава, но и като хора.
