Това, което ще кажа, ще срещне неодобрение. Заставам в защита на момчето от Видин, което нанесе жесток побой на беззащитно дете. Не – не защото оправдавам насилието. А защото някой трябва да разкаже за тишината, в която растат децата, изоставени от всички – включително от държавата. За тези, които не са родени чудовища, но обществото старателно ги оформя като такива.
„Изрод“ – удобна дума, с която забравяме вината си
Навремето в провинциален град 13-годишно момче уби с нож своя осиновител. Беше трагичен инцидент, случил се пред очите на майката. Момчето незабавно бе затворено, медиите го нарекоха „изрод“. Отидох при него – подписах декларация, че поемам риска да бъда заключена с него в една стая. Срещнах дете – не чудовище. Обикновено, тъжно дете. Говорихме дълго. Беше ту примирено, ту агресивно в думи. Изглеждаше меко, не можеше да направи дори лицева опора. Победих го на „канадска“ за секунди. Поисках да му се направи психиатрична експертиза – не била нужна, защото нямало да го съдят. Стената беше от тухли – дебели, без слух и без чувство.
Успях да издействам експертизата с натиск от най-високо място. Диагнозите бяха ясни – вродени и придобити проблеми. Детето имаше нужда от лечение, системна грижа и охранявана среда. Уви – такива институции в България няма. А майка му, срината от болка, не смееше да го прибере – не можеше да поеме отговорност за неговата нестабилност и бъдещи действия. Това момче бе осиновено като бебе, обичано и отглеждано с надежда – докато съседите не започнаха да му шепнат, че е „взет от циганите“, че „никой не го е искал“.
Болестта на системата не се лекува с морални заклинания
Познавам семейства, в които с навлизането в пубертета децата започват да изричат закани и вулгарности – почти като в транс. Един такъв баща призна, че самият той е имал същото поведение като дете и че само терапията и медикаментите са го стабилизирали. Но ако го нямаше семейството?
Знам история на първокласник със СОП, когото майки изхвърлиха от класната стая. Директорът се скри, охранителят изчезна. Дете, на 6 години, изолирано от група възрастни жени. А новото училище? Там родителите стояха на смени в класната стая, за да позволят на сина си да учи. Знаете ли как децата обиждат връстник с аутизъм в едно столично училище? А как всяка вечер родителите му го връщат към равновесие със собствени сили?
Няма по-изоставени от различните деца
Видинският побойник е познат на Детска педагогическа стая. С него са работили психолози. Но това не е грип – не се лекува с няколко консултации. Това е маратон – изисква постоянство, контрол, грижа и терапия. А у нас? У нас такива деца ги крият или ги „прибират“ в социални институции без специализирана грижа, докато не се навърти поредният скандал.
Непоносимата лекота на институционалната вина
Държавата няма система за лечение на деца с девиантно поведение. Социалните служители са претоварени и недофинансирани. А родителите, ако ги има, често не знаят какво да направят. И тогава идва онзи ритуал – публичният линч в медиите. Веднъж маркирано като „изрод“, детето е зачеркнато от обществото. И случаят приключва.
Само че не приключва. След година или две ще има ново видео, нов побой, нова жертва. Защото никой не е попитал какво е станало с „онова дете от Видин“. И никой няма да отговори – защото в нашата държава, ако го няма пред камерите, значи не съществува.
Да спрем да мразим симптомите – да лекуваме причините
Докато няма политика за диагностика, лечение и проследяване на психични проблеми при деца, всеки случай ще бъде поредната новина. А зад нея – живот, съсипан още преди да е започнал. И цял един народ, който си измива ръцете с думи като „изрод“, „изверг“ и „звяр“. Само че истинските зверове са системите, които позволяват това да се случи отново и отново.
Не, не оправдавам насилието. Но не мога да мълча, когато държавата седи със скръстени ръце, докато някой дете – всяко дете – крещи за помощ със сила, защото думите му отдавна не се чуват.
